Беше зимен ден. Изведнъж над студения и скован от студ и лед град, заваля дъжд. Той не беше присъщ за този сезон от годината. Затова хората живущи в този град, поглеждайки към небето, казваха , че то плаче. Валя. Валя. Изваля се. Ала последната капчица вода отронила се от небесата - оживя. Падайки към земята, ветровете я подгониха, опитвайки се да я запазят цяла. Неусетно тя се търкулна по вледенените покриви на схлупените къщи. Поздрави хората. И забърза към земята. Там я чакаше важна мисия.
Тя беше различна капка, но не само затова, че е жива. А защото стигайки до земята не се разби на парчета като останалите скучни капки -напротив- още по-жива от всякога, продължи да броди. Вървеше сякаш с часове. Незабавно трябваше да стигне до езерото край градчето - сковано от дебел лед. Иначе казано - същинското сърце на зимата. Трябваше да му предаде, че пролетта скоро ще настъпи. И тайничко вътре в себе си, се надяваше той да я вземе при себе си.
Умори се. Взе решение- ще се плъзне по една жива река и така по-бързо ще стигне до мястото. Стигна до езерото. Изправи се и стъпи уверено на леда. Съвсем закачливо продума:
- Ех, Лед, защо така си сковал езерото? Хайде, време е да го пускаш, скоро пролетта ще дойде! - ала ледът мълчеше сърдито. Тя разбра, че той няма да й обърне внимание, затова продължи по-мило и настоятелно:
- Но Лед, трябва да ме пуснеш при себе си! Хайде, вървях толкова много. Уморена съм. Искам да ме гушнеш и да стана заедно с теб - част от водата. Моля те! Пусни ме при себе си. Нека да бъда една малка капка любов в твоето сърце.
Ала ледът продължаваше да не й обръща внимание и да мълчи. Изведнъж се обърна, погледна я с двете си сиво - изпити очи и тромаво заговори:
- Ха, аз част от зимата - господар над езерото... Аз- единствен, който мога да властвам над всяко сърце, над всяка вода, над всяка капка. И аз- най-силният и велик, който да определя кога една вода да бъде скована. Да се подчиня на теб, защото си част от водата?! Нима мислиш, че една дребна сълза, може да разстопи лед като мен?! - след тези думи ледът й обърна гръб и продължи да мълчи.
Малката, небесна сълза се замисли. Загледана в леда отговори:
- О, Господарю на Леда, пусни ме при теб. Скоро ще дойде пролетта. Небето ще се разтвори. Ще грейне бляскаво слънце и ще започне да те топли. Ще те гали с лъчите си и ти от обич ще се разтопиш. Ще се изпари част от водата на езерото, заедно с теб. Ще се превърнеш в пара, а след това в красив облак. Ще те завлачат ветровете. Не след дълго ще натежиш от мъка за това езеро. Ще застанеш някъде и ще се наплачеш. Отново ще се превърнеш във вода, точно като мен. Но няма да знаеш правилния път за това езеро. Ако ме пуснеш при себе си, аз ще ти го покажа. Но иначе ще си останеш там и скоро водата в това езерце ще пресъхне.
Ала ледът не й вярваше. Той беше убеден, че това няма да се случи. Стана още по-навъсен. Мислеше си, че той е най-велик. Че няма как нещо толкова малко и очевидно- толкова глупаво - да знае повече от него. Тогава малката сълзичка, разочарована, че няма да я пуснат, загоря от обич. Разплака се. Втурна се в снега, където зарида с глас и с горещи сълзи разстопи една мъничка снежинка.
Ала много скоро облаците се отдръпнаха. На небето се показа жаркото слънце. Щъркели заобикаляха наоколо. Ледът започна да се топи. Съвсем скоро част от него се изпари. Занесоха го облаците. Загубен във вихъра на вятъра, той спря и се разплака, защото му беше мъчно за дома. Но така и не се върна, защото не можеше да намери верният път за вкъщи. Мъничката сълза плака, плака. И заедно с малката разстопена снежинка напоиха земята. Много скоро от земята се подаде стръгче и от там израстна едно красиво, но тъжно кокиче.
Когато минаваш покрай някоя градина - спри се. Заслушай се в полъха на вятъра. Разгледай красотата им. Днес те със своите аромати разказват тази история. Така че бъди съпричастен, порадвай се на тяхното ухание.
Тя беше различна капка, но не само затова, че е жива. А защото стигайки до земята не се разби на парчета като останалите скучни капки -напротив- още по-жива от всякога, продължи да броди. Вървеше сякаш с часове. Незабавно трябваше да стигне до езерото край градчето - сковано от дебел лед. Иначе казано - същинското сърце на зимата. Трябваше да му предаде, че пролетта скоро ще настъпи. И тайничко вътре в себе си, се надяваше той да я вземе при себе си.
Умори се. Взе решение- ще се плъзне по една жива река и така по-бързо ще стигне до мястото. Стигна до езерото. Изправи се и стъпи уверено на леда. Съвсем закачливо продума:
- Ех, Лед, защо така си сковал езерото? Хайде, време е да го пускаш, скоро пролетта ще дойде! - ала ледът мълчеше сърдито. Тя разбра, че той няма да й обърне внимание, затова продължи по-мило и настоятелно:
- Но Лед, трябва да ме пуснеш при себе си! Хайде, вървях толкова много. Уморена съм. Искам да ме гушнеш и да стана заедно с теб - част от водата. Моля те! Пусни ме при себе си. Нека да бъда една малка капка любов в твоето сърце.
Ала ледът продължаваше да не й обръща внимание и да мълчи. Изведнъж се обърна, погледна я с двете си сиво - изпити очи и тромаво заговори:
- Ха, аз част от зимата - господар над езерото... Аз- единствен, който мога да властвам над всяко сърце, над всяка вода, над всяка капка. И аз- най-силният и велик, който да определя кога една вода да бъде скована. Да се подчиня на теб, защото си част от водата?! Нима мислиш, че една дребна сълза, може да разстопи лед като мен?! - след тези думи ледът й обърна гръб и продължи да мълчи.
Малката, небесна сълза се замисли. Загледана в леда отговори:
- О, Господарю на Леда, пусни ме при теб. Скоро ще дойде пролетта. Небето ще се разтвори. Ще грейне бляскаво слънце и ще започне да те топли. Ще те гали с лъчите си и ти от обич ще се разтопиш. Ще се изпари част от водата на езерото, заедно с теб. Ще се превърнеш в пара, а след това в красив облак. Ще те завлачат ветровете. Не след дълго ще натежиш от мъка за това езеро. Ще застанеш някъде и ще се наплачеш. Отново ще се превърнеш във вода, точно като мен. Но няма да знаеш правилния път за това езеро. Ако ме пуснеш при себе си, аз ще ти го покажа. Но иначе ще си останеш там и скоро водата в това езерце ще пресъхне.
Ала ледът не й вярваше. Той беше убеден, че това няма да се случи. Стана още по-навъсен. Мислеше си, че той е най-велик. Че няма как нещо толкова малко и очевидно- толкова глупаво - да знае повече от него. Тогава малката сълзичка, разочарована, че няма да я пуснат, загоря от обич. Разплака се. Втурна се в снега, където зарида с глас и с горещи сълзи разстопи една мъничка снежинка.
Ала много скоро облаците се отдръпнаха. На небето се показа жаркото слънце. Щъркели заобикаляха наоколо. Ледът започна да се топи. Съвсем скоро част от него се изпари. Занесоха го облаците. Загубен във вихъра на вятъра, той спря и се разплака, защото му беше мъчно за дома. Но така и не се върна, защото не можеше да намери верният път за вкъщи. Мъничката сълза плака, плака. И заедно с малката разстопена снежинка напоиха земята. Много скоро от земята се подаде стръгче и от там израстна едно красиво, но тъжно кокиче.
Когато минаваш покрай някоя градина - спри се. Заслушай се в полъха на вятъра. Разгледай красотата им. Днес те със своите аромати разказват тази история. Така че бъди съпричастен, порадвай се на тяхното ухание.