Дъждът вали. С едно такова привидение на не доизречена самота, недовидяна, не доизпитана. Аз съм сама тук. Тук- където се срещнахме за първи път. Болката лутаща се в душата ми силно ме изгаря. Дъжд. Един обикновен, пореден дъжд. Ала той се стича и мие улиците, а аз вървя. Напредвам. Може би съм все така бавна, за да премина през лошото време и отново да видя слънцето. Отивам ли си или просто се бавя?! Идвам ли или просто седя тук.?!
Сълзите бавно капят по бялото ми, изтощено от живота лице. Молят ме да се обърна. Няма начин! Всичко отминава. Всяка самота е миг спокойствие, за да променя и подредя мислите си. А всъщност в момента съм по-объркана от всякога!
Недоизречените от мен думи се давят в душата ми. Сърцето ми бие ускорено с луди ритми. Чувствам се изтощена, наранена, изсъхнала, защото теб те няма. Защото не мога да те прегърна сега. Защото не мога да те докосна. Къде си? Искам да те целуна, липсва ми твоето докосване, твоите пълни с любов очи... Къде си? Болиш вътре в мен и всяка твоя сълза се забожда като стрела в сърцето ми. Пронизва го, докарвайки му кръв и болка. Къде си, моя любов?! Така ми липсваш в момента...
Ти се съмняваше в мен. В моите чувства. Мислеше, че ще ме загубиш. Сега съмненията ти ме тласнаха в празнотата. Чувствам се обградена от множество възли, които се завързват с всяка настъпваща секунда. Животът ми предостави една каша, която всеки ден се сгъстява все повече и повече.
Удрям главата си в стената, а след нея и ръце. Къде си? Ах, колко празна се
чувствам без твоето щастие! Няма кой друг така като теб да ми го даде, къде си?! Отново покапват сълзите, толкова самотна се чувствам без теб... Боли ме, любов...
Не! Моля те! Прости ми! Не си отивай...
Дъждът вали. Изтощени кичури от мократа ми коса падат върху лицето ми. Да, до преди дни то беше истински щастливо. Защо ми трябваше да тръгвам?!
Да се занимавам с друг. Някой, който никога не е заслужавал да ни разделя... Толкова боли! Когато те няма, любов моя, е толкова празна стаята ми- без твоя допир до възглавницата, без твоя мирис, без твоя вкус по устните ми. Липсваш!
Всяка вечер плача над спомените оставени от теб. Хилядите, милионите наши снимки. Писмата, с които ме поздравяваше за рождените ми дни. Цялата любов, с която ме даряваше. Спомням си за прекрасните ни мигове. За всичко, що душа и сърце копнее. И ми се иска да те прегърна. Сега! В този миг! Прошепвам името ти и ето ти си пред мен. Цял- целеничък. Ще те докосна. Ето! Ала отново ти изчезваш.
Поглеждам небето. То за мен е все така мрачно, все така тъмно, все така празно. Сякаш душата ми изпява празнотата си, когато ти не си до мен. Студени сълзи покапват отново. Сълзи опитващи се да запълнят празнотата в душата ми. Няма те. А от тези мисли просто боли. Какво съм без теб?! Нищо! Яркият свят затвори врати за моето щастие. Поглеждам с очите си към небето. А то все така продължава да плаче с мен. Липсваш ми, както на луната й липсва слънцето, за да изгрее през нощта. Продължават да губят смисъла си монотонно изминаващите дни... Време е да продължа да се държа до новата ни среща, когато ще мога да погледна с усмивка лицето ти и пак ще мога да те прегърна. Ще те стисна силно - от страх да не те загубя... Дъждът вали. А аз продължавам своя път. Дано скоро спре. Дано скоро отминат и моите сълзи. Продължавам. Дано скоро да измина този дълъг път. Дано слънцето изгрее. Някой ден. Някой час. Някой миг. Дано! Ала дъждът продължава да вали. Не само навън, а и вътре в мен.
Сълзите бавно капят по бялото ми, изтощено от живота лице. Молят ме да се обърна. Няма начин! Всичко отминава. Всяка самота е миг спокойствие, за да променя и подредя мислите си. А всъщност в момента съм по-объркана от всякога!
Недоизречените от мен думи се давят в душата ми. Сърцето ми бие ускорено с луди ритми. Чувствам се изтощена, наранена, изсъхнала, защото теб те няма. Защото не мога да те прегърна сега. Защото не мога да те докосна. Къде си? Искам да те целуна, липсва ми твоето докосване, твоите пълни с любов очи... Къде си? Болиш вътре в мен и всяка твоя сълза се забожда като стрела в сърцето ми. Пронизва го, докарвайки му кръв и болка. Къде си, моя любов?! Така ми липсваш в момента...
Ти се съмняваше в мен. В моите чувства. Мислеше, че ще ме загубиш. Сега съмненията ти ме тласнаха в празнотата. Чувствам се обградена от множество възли, които се завързват с всяка настъпваща секунда. Животът ми предостави една каша, която всеки ден се сгъстява все повече и повече.
Удрям главата си в стената, а след нея и ръце. Къде си? Ах, колко празна се
чувствам без твоето щастие! Няма кой друг така като теб да ми го даде, къде си?! Отново покапват сълзите, толкова самотна се чувствам без теб... Боли ме, любов...
Не! Моля те! Прости ми! Не си отивай...
Дъждът вали. Изтощени кичури от мократа ми коса падат върху лицето ми. Да, до преди дни то беше истински щастливо. Защо ми трябваше да тръгвам?!
Да се занимавам с друг. Някой, който никога не е заслужавал да ни разделя... Толкова боли! Когато те няма, любов моя, е толкова празна стаята ми- без твоя допир до възглавницата, без твоя мирис, без твоя вкус по устните ми. Липсваш!
Всяка вечер плача над спомените оставени от теб. Хилядите, милионите наши снимки. Писмата, с които ме поздравяваше за рождените ми дни. Цялата любов, с която ме даряваше. Спомням си за прекрасните ни мигове. За всичко, що душа и сърце копнее. И ми се иска да те прегърна. Сега! В този миг! Прошепвам името ти и ето ти си пред мен. Цял- целеничък. Ще те докосна. Ето! Ала отново ти изчезваш.
Поглеждам небето. То за мен е все така мрачно, все така тъмно, все така празно. Сякаш душата ми изпява празнотата си, когато ти не си до мен. Студени сълзи покапват отново. Сълзи опитващи се да запълнят празнотата в душата ми. Няма те. А от тези мисли просто боли. Какво съм без теб?! Нищо! Яркият свят затвори врати за моето щастие. Поглеждам с очите си към небето. А то все така продължава да плаче с мен. Липсваш ми, както на луната й липсва слънцето, за да изгрее през нощта. Продължават да губят смисъла си монотонно изминаващите дни... Време е да продължа да се държа до новата ни среща, когато ще мога да погледна с усмивка лицето ти и пак ще мога да те прегърна. Ще те стисна силно - от страх да не те загубя... Дъждът вали. А аз продължавам своя път. Дано скоро спре. Дано скоро отминат и моите сълзи. Продължавам. Дано скоро да измина този дълъг път. Дано слънцето изгрее. Някой ден. Някой час. Някой миг. Дано! Ала дъждът продължава да вали. Не само навън, а и вътре в мен.